All New Arrivals

Яков остави платняната си торбичка в ниското между два камъка, покри я с трети, така че да я скрие от слънцето и хорските очи, и се закатери нагоре. Прах и пясък се надигнаха под краката му и проникнаха в кожата му. Голите мускули на краката и ръцете се заизпъваха в порива на движението, докато се катереше като дива котка по жълтата скала. Жегата беше непоносима, но Яков живееше с нея всеки ден.
Качи се. Избърса носа си с опакото на дланта и седна на топлата скала. А долу- море. Поклонници. Беше Събота- съботата преди Великден. Трима епископи от християнския свят и милиони поклонници идваха да видят как светкавици ще запалят свещения огън в Йерусалим. Евреи, православни, католици, копти, арменци... Една многоръка маса, която се протягаше към истината и спасението, към дланта Господна и към Неговото милосърдие, към изцелението душевно и към нозете Иисусови. Яков не отиде. Там, горе, на прашния рид, той чувстваше Бога близо до себе си и намираше за по- лесно да говори с него. Долу, масата все повече започваше да напомня сган. Хората се бутаха и настъпваха едни други, ругаеха се всеки на своя език и се биеха за мястото си по- напред. Да са по- близо до епискова- онзи, който е лицето Божие на земята. Хилядите ръце се вдигаха нагоре със свещи, докато гърлата пресъхваха и гърдите се стягаха от недостиг на въздух. Смирението не беше добродетел, търпението не беше благодат, а името Божие не беше на стотиците уста.
Горе, Яков примигна на светлината. Тъмните му очи обходиха земята около него, събраха лъчите от небето и светнаха в цвета на пустинята. Разгъна свития си крак и го изпъна, а прибра другия. Остави дланите си отпуснати и отворени към свода син.
Долу, тълпата се сгъстяваше. Святата църква вече не можеше да побира народа, но продължаваше да се изсипва. Епископът пречисти се изхлузи от земните одежди и по нощница влезе в пещерата, където гръм щеше да удари върху чакащите свещи. Отпред виковете се разнесоха още по- силно. Ниските станаха по- високи, слабите- по- силни, здравите- още по- корави. Епископът най- после излезе, изглежда Господ Бог му беше изпратил знака на възкресението, защото свещите горяха буйно. Сто ръце заграбиха въздуха отгоре им, за да запалят и себе си с чистия пламък. А страстите и стъпканите крака и псувните и побоя, поповете нарекоха „стремеж към Бога”, понеже хората бяха само хора и поради това грешни. Ала и поповете и миряните бяха забравили какво беше посланието Христово..
Яков отново погледна върха на храма и не видя ни един буреносен облак отгоре й. Усмихна се тъжно. Огледа масата долу и бавно ги прекръсти. После извърна глава и обхвана чуждата земя- палестинската. Миряните християнски сега заклинаха Аллах и неговия народ, ала Яков знаеше, че Йехова има много лица, а още повече бяха имената Негови...