All New Arrivals

Някъде по дългото и широко Пето авеню госпожица Кулидж случайно срещна младия господин Милър и широко се усмихна на факта, че има с кого да обмени няколко думи. Джеймс я забеляза отдалеч. Нямаше как човек да не забележи госпожица Кулидж. Тя беше на около 40-45 години, много добре сложена за възрастта си, тънка в талията, със слаби крака, винаги обути в обувки на високи токчета, почти винаги с шапка в тон с тоалета й. Изобщо добре поддържана жена. Имаше походката на опитна черна котка, увереността на руски цар и маниерите на английска лейди. Много обичаше хората да слушат какво им говори.
Тя се приближи към него широко засмяна, дългите й клепки трептяха на смени.
- Млади ми Джеймс, толкова се радвам да ви видя? Как сте?
- Здравейте, мис Кулидж! Добре съм, благодаря! Вие? На разходка ли сте?
- Ах, да! Излязох да подишам малко градски въздух.- изкикоти се тя. Той се усмихна. – Вие чакате ли някого?- поинтересува се госпожица Кулидж.
- Да. – кратко отвърна той. Бяха нужни известни усилия от нейна страна да потисне любопитството си относно личността, която той чакаше, но накрая успя и не го попита. В крайна сметка, ако останеше достатъчно дълго, щеше сама да разбере.
- Хареса ли ви партито у госпожа Уилиамс?
- Да, беше приятно. – съвсем просто и неподправено каза Джеймс.
- Хм, да, не беше лошо.- за миг замълча- Но в никакъв случай не може да се сравнява с това, на което бях по-миналата вечер. Беше в един частен мезонет. Покани ме госпожица Брайъри, знаете я, онази с огромните очи, понякога имам чувството, че ще изхвръкнат от лицето й, малко е страшно дори. Тя тя ме покани. Апартаментът беше великолепен. Всичко по последна мода в дизайна. И канапетата бяха от истинска кожа, с толкова меки облегалки, че човек потъва в тях докато си пие мартинито. Лампите бяха същински разкош- на стойки, от плат, във Викториански стил, но не си мислете, че беше кичозно, не, всичко беше добре премерено. А барът, барът беше най-хубавото! И беше най-зареденият бар, който съм виждала по всякакви партита.- отново кратка пауза, колкото да си поеме дъх.- Е, както всичко друго и там не беше напълно перфектно. Въпреки, че беше чудесно, едно нещо не можах да си обясня- как така любезните ни домакини можаха да се облекат толкова лошо! Наистина не доумявам! Тя- в къса пола на точки с широка блуза в невъобразим цвят, който няма нищо общо с каквото и да е било и всичко това върху холандско сабо! Не можах да повярвам! А той, той беше в каки шорти, все едно е тръгнал на сафари и ще се бие с лъвовете от джунглата. Представяте ли си?- възмутено го попита тя.
- Моля, а да, разбирам- любезно отвърна Джеймс.
Тя го изгледа, кимна и продължи:
- А на снощното празненство имаше от всичко. Господин Бари пак си беше нахлупил тази нелепа перука, не може да не сте забелязал. И тази жълта вратовръзка! Просто безумно. Е, разбира се, не е като предишната му- с Гуфи или както там се казваше онова зъбато животно, но все пак беше ужасна. Никакъв стил. Мили Хопс пък така и не се научи, че не може да носи зелени колани на червени дрехи, всеки път го прави тази жена. Сигурно има само един колан, горката. Е, не е задължително да го носи всеки път, нали така?! Самото жилище беше доста посредствено. Да, изглежда са се помъчили да пооправят нещата с килимчето върху паркета, но от мебелите направо си миришеше на старо. И цветово не си пасваха. Тези хора не гледат ли телевизия, не четат ли списяния. Тази мода не се сътворява, за да бъде следвана само от единици! Ами Джоана! Хубава жена, а носи такива грозни дрехи. Сигурно не е и чувала за модни ревюта. Беше си навлякла някакъв чувал, ей така без нищо, без дори едно герданче да си сложи и толкова. Съжалявам я тази жена. А мъжът й още повече. Не че той изглежда по-стилен. С тези негови обувки за голф, човек постоянно има чувството, че е на състезание, когато говори с него.
Джеймс само кимаше разсеяно и от време на време поглеждаше към отсрещния край на улицата. Госпожица Кулидж, обаче, не си губеше времето.
- Знаете ли още кой беше там!? Господин Кенън! Честно да ви кажа, досмеша ме като го видях. Беше си сложил, според мен, плетената жилетка от мама и само бонето му липсваше. А Мери Уайт цяла вечер си дърпаше минижупа към коленете. Кой я е карал да си обува толкова къса пола? Беше като проститутка в работен ден, ще ме прощавате за цинизма. Мернах и госпожица Алис Понт. Хубаво е това дете, има фини черти и мило лице, но някак е твърде постна. Някой трябва да му каже на това момиче да си сложи малко руж и малко червило, да добие цвят. Да! Прасковеното е нейният нюанс. Сигурна съм. И тези жилетчици, които носи, може да са сладки, но модата им мина преди три сезона. Прилича на бивша или на бъдеща послушница в манастир, все едно...
Госпожица Кулидж спря, защото Джеймс махна на някого отсреща. Тя източи врат да погледне над преминаващите коли. Там, на другия тротоар, весело даваше знаци с ръка именно госпожица Алис Понт. Беше облечена в светла лятна рокля, твърде семпла, беше вързала косата си на хлабав кок, който оставяше горната част на косата й да прелива в нежни вълни, твърде нежни и детински и беше прегърнала една малка чанта с другата ръка, съвсем не в тон с новите тенденции или дори с тези от миналото лято. Докато госпожица Кулидж разсъждаваше, Джеймс вече пресичаше улицата.
- Всичко хубаво, госпожице Кулидж! – каза той в движение, с най-непукистичния тон, който тя беше чувала за последните десет години.
Той стигна до Алис, прегърнаха се, тя го хвана под ръка и заедно тръгнаха засмени в неизвестна посока. Докато ги гледаше, госпожица Кулидж се убеждаваше на ум, че тя в никакъв случай нямаше да покани тези двамата на четирийсет и четвъртия си рожден ден, точно след пет дни, когато тя щеше да направи невиждано парти в собствена чест. Госпожица Кулидж още известно време остана така на тротоара. Сама.