All New Arrivals

2012-01-27T13:06:00.000-08:00

“If there is such a thing as marriage, it takes place long before the ceremony; in a car on the way to the airport; or as a gray bedrooms fills with dawn, one lover watching the other; or as two strangers stand together in the rain with no bus in sight, arms weighed down with shopping bags. You don’t know then. But later you realize - that was the moment.” — Simon Van Booy

написа Мър-Мър и помисли за себе си. Нейните мърмозетини очи и нейните мърмозетини ръце бяха се влюбили в един брадат човек, докато на фона на неговите спящи очи и спящи ръце тя е чувала текста на една облачна песен. А в песента се е пеело колко би било хубаво вечер, когато тя е уморена, да отива при него, на неговия облак. И тя отиваше вечер след вечер. А сега само си спомняше за облака. Но знаеше, че това е бил моментът, който е решил всичко.

Когато ми разказа за песента и за спящия човек, аз се сетих за едно сако. Разбрах за момента, защото моментът беше дошъл. Беше един ден от февруари, много студен и ветровит. Всички мъже около мен пушеха. Той пушеше тютюна си в кафява хартия. В един квадратен двор, в средата на една стара сграда, носеща духа на друго време. А вятърът минаваше през мен и през тънката ми жилетка. Тогава, зъзнейки разправях шеги и се топлех от това, че можех да разсмея всички мъже. Той ме погледна и съблече сакото си, но аз не осмислих жеста. Докато гледах другите усетих нечии ръце по раменете си и на гърба ми увисна сакото. "Така е по-добре, нали?". А то беше от хубав вълнен плат, с хубави бутонели, със зашито парче плат в друг цвят на обратната страна на яката, топло, голямо и ухаещо на тютюн. Не исках никога да свалям това сако. По времето, когато ръката му, облечена само в риза отмяташе назад косата му, трябва да е текъл именно онзи момент, който на Мър-Мър беше донесъл облакът, а на мен ми даде зимата, защото и сега не ми дава мира. А зимата отдавна отмина..

Някои неща II

2012-01-01T12:20:00.000-08:00

Истината е, че времето просто си минава. То не се интересува дали хората го обозначават с понятия, дали е ден или седмица, месец или година- 2011 или 2012. Новата година няма как да бъде по-щастлива, по-успешна или по-мъчителна, само защото не е предната. Не се съдържа смисъл в решенията, които пишете на лист в края на годината и които не вярвате, че ще вземете през започващата такава. Наистина ли се чувствате по-празнично защото има шампанско и сте си облекли рокля или тъмносин пуловер. Или вече тези неща не ви дават детската радост на миналото. Ако си правите равносметка, то правите ли промяната след нея, или я оставяте за по-добри години. Времето просто си минава. То не се интересува от вас. Само вие се интересувате от него.

Отново живея в студ. Или не. Не е студ. Пустош е. Извън-хуманна. И в нея няма нищо. Нищо не ме помръдва. В стаята ми има снимка на мъж. Черно-бяла фотография. Той е съвършен. Във всеки един аспект на видимото и осезаемото. Всяка линия по лицето е хармония. Нищо не е в повече или в по-малко. Очите и скулите, устните и веждите, носът и косата - съвършенство. Гледам го всеки ден. Понякога се навеждам и го гледам продължително, за да позволя на сетивата си да го обгърнат. Има лица, които рано или късно омръзват, но това- не. Той е статуята на бог в живо тяло. Ала тази снимка и тези черти не са на стената ми, защото искам да гледам картина на хубав мъж и никога не е бил там за това. Там е, за да може всеки път, когато се зачудя дали мога да се примиря с малкото, защото голямото липсва, да ми напомни, че това няма смисъл. А това, между впрочем, може и да не е съвсем вярно...

Имаше.. срещала съм хора, които не се забравят лесно. Веднъж, разширили се, границите на ума не могат да се поберат в старите си рамки. Започват сравненията. И ако следващата картина не може да достигне до висотите на предната, макар и в различни аспекти, то картината остава само рисунка.

Познавали ли сте някога човек, когото не харесвате изобщо, защото е отрицание на едни от най-добрите неща в които вярвате. Човек, когото почти не познавате и това което виждате е издялана фигура на нещо, което трябва да бъде, за да бъде показано на хората в този му вид, човек, който се учи и умее да води, но както се водят овце в кошара. Човек, който е надменно брилянтен. А обичахте ли го?

А в крайна сметка истината е, че нямате време.

2011-11-29T09:15:00.000-08:00

hope that we won't all end up not loving anyone, just because we were in love with the conception of another kind of love

explode

2011-11-13T08:35:00.000-08:00

At the verge of sanity and beyond the madness and the moment when you lose the end and merge into the depths of the non-real. How long can you last being sane, when sanity makes you crumble. The body is crumbling. 体が転ぶ.

I feel as if an explosion is constantly erupting inside my body, somewhere between the lungs and going up to the throath. Erupting into silent voice deprived from human speech in it. Explode or implode.. will you take care of me.

This over and over repeating song is drying me out, dragging me into the non-real and saving me from it all.

I am dreaming perpetually of someone I do not know, realize how immensely unhealthy and pitiful this is and fall even more. Falling apart from the head to the toes. Understanding this saves me just like the music does. Serving the same purpose. Making me crumble just as much.

I have never seen such a strong, tall, clever, crafty man change into a small, skinny, helpless and forgetful one for such a short time before. He could beat me up at belote in a minute and then beat me up again with a sly smile on the old-wolf like face. With the joke at the edge of the smile. A glass of whiskey near the hand.

A flash of consciousness made him say: "I hope we will meet one another again... but will I recognize you then?" when I saw him.

And my body made faces of nods and joy and laughter, and I shaked hands and gave kisses and promised to come back for Christmas. Would he remember me by then. Would I be sane by then.

Explode or implode, explode or implode, will you take care of me?

2011-10-30T14:02:00.000-07:00

навън няма сняг. няма нужда от сняг. аз съм сняг. бял и пухкав. падам бавно от небето. много бавно. натрупвам. тихо. бавно. спокойно. без звук. облаците ме сбират, сбират в себе си, правят ме на топка, затварят ме в мене, стягат ме и накрая ме пръсват на милиарди точки над земята. разтварям се. разрушавам се. натрупвам се и се топя.
нека полепна по миглите ти. нека пътувам в косите ти. нека се стопля в палтото ти. нека замръзна в очите ти. трябваш ми. за да не забравя, че всъщност не съм сняг.

2011-10-22T03:16:00.000-07:00

Това е мъж. Казва се Андрей... И какво от това.

2011-10-13T13:50:00.000-07:00

Speak to me. It feels as if I have been expelled from a world that touches everyone. As if I am living in a place without sensation. Is it because I banned you so many times before and denied your promises. Or just the course of events was such designed that they would deprive me from the lunatic emotions that come along with you. Or you are planning to visi just now. Or later. Speak to me. I am slow, forgive me. But now I am ready to hear you.

* * *

I could see her waiting on the terrace. For him. He lived nearby. She would exist without him and without any consolation that went with his absence. But she would jump like a joyful child when she knew he was going up the stairs. To her home. To her room. To the terrace. I could see her drinking tea and laughing like in no other time. I thought I have forgotten her laught. He would come- self-esteemed, colourful and bearded. Confident and a bit frightened maybe, scared that he might love her more than he could afford. I could see them talking to each other, like kindergarten friends, attracted to each other, without knowing why, bold and defensive at the same time, teaching each other, teaching themselves. She knew that it could all end in five days, like it ended a thousand times before, but these five days she wanted to have and to treasure.

She had clouds in her mind. They were made of sugar, of fluff and had forms of different animals. She wanted balloons and white sheets. She wanted to buy herself a firework and pretended to be a fairy. She simply wanted love.

I had my own lands to live in and the purple images of her cotton did not emerge in my head. I would shake without a sign of feeling, as if my body reacted on its own as it would for a normal person, but the vibes did not reach the heart. I either have forgotten, or have never known what is was to fall for one so deep as to forget yourself. To warm up. I have never expected the long phone calls, had not curved around the front door, waiting for the winter snow to come in with someone's shoes, had not made mint tea for the lips of someone who would give them to me after that. I would sometimes lose myself while wondering if it was all good or bad and how the time was flying. I wanted to watch. To observe the lining of the lips, to have a look at the cheek-bones, to set my mind upon the shaggy hair, to put my finger on the chin. And to stare at the eyes against mine. Endlessly. I would imagine a pair of bright eyes, on a face lying in a white bed, staring into mine. Smiling.

I have been sure that love from first sight would exist. And that I could fall in love for five seconds. These five seconds, however, have been put off for some other time, it would seem.

2011-10-04T00:27:00.000-07:00

Имам късмета да познавам хора, които си поръчват знаци. И ги получават. Аз не си поръчвам знаци, а цели събития. И понякога ги получавам, но се случват по неведоми начини, с други хора и на други места, извън пожеланите. Тогава поглеждам нагоре към Дядо Гошо и му се усмихвам за поредния трик. И аз и той се забавляваме.

"Всичко е тука."- казва Бери- чан и сочи главата си.

Открих, че моята любов минава през очите и много по-късно през други органи. Защото ме обичаха добри хора, и хубави хора, и умни хора, ала аз тях не можах да заобичам. Ала всеки ден се влюбвам с ъгълчетата на усмивка, в кимане, в ръбестите очертания на китка, във вените по ръка, в поглед като тъмен шоколад, в квадратна челюст, в черни коси, в очи като синьо стъкло, в матова кожа, в бледи страни, в смях като на малко момченце, в плътен глас. Всичко е картина. Виждам всичко на моменти и картини, и ако носят правилните цветове и ако спират времето, то се влюбвам. Съвсем малко време ми е нужно, само няколко секунди. И всички онези хора,които познавам и които уважавам не стигат с хубостта и добротата си, за да заместят ъгълчетата на усмивката и ръбестите очертания на китката. Любов през сетивата. И все пак по-добре, отколкото да минава през стомаха..

А ако има съжаление, то то е безмислено. "И ако съжаляваш за нещо, ти си толкова безразсъден, колкото някой, който би съжалявал, че не е роден в друга страна или в друга епоха, че не е малък, когато е голям, и от тези абсурдни блянове би почерпил отчаяние за всеки един момент."

"Реда, казваше баща ми, аз го създавам. Ала не се придържам към простото и икономичното. Защото не става дума да се спечели време. Каква полза да узная дали хората ще станат по-угоени, строейки изби и тавани вместо храмове, и водопроводи вместо музикални инструменти..." (А.Сент-Екзюпери, Цитадела)

2011-09-18T14:32:00.000-07:00

Колко пъти можеш да си позволиш да отказваш на боговете това, което ти предлагат, заради нещо, което упорито ти отказват. Колко пъти ще кацне птичката. Ала тази ли е птичката, която си искал.

Права беше ММ като каза, че възрастта ти казва какво е добро и какво е лошо, ама не ти обяснява защо можеш да обичаш и двете. Защото пред всички добрини, най-много исках лошото. А напуканите устни на лошото, и черната брада на лошото, и тъмните очи на лошото, и лъскавото чело на лошото опират о чуждо чело, което не е моето. И го опират с добрина и нежност, които не са лоши.

Аз съм човек, ала всичко човешко ми е чуждо.

Кое е по-хубаво- да бродиш през земята, ти сам полуземен и чужд, студен и недосегаем, скитащ в далечни светове и така докрая, или стъпал долу да опитваш човешките страсти, да си повече жив, ала винаги само смъртен човек.

Това да си всичко, значи ли, че накрая може да се окаже, че си нищо, или по-точно, че не си нещо.

Но защо да е да, ако не е това, което си искал, само от страх, че може да не дойде друго. Като знаеш, че сто пъти ще е да само за онова, което си чакал толкова много. А ще го дочакаш ли. И колко много, много, много, много, много, много, много, много аз валя сега.

2011-09-09T17:52:00.000-07:00

Някакви хора около мен говорят за война. Кой ви ражда пък вас за военни да се мислите.
Други пораснаха. На ви още една година. И какво направихте през нея.
Белите коси на една младост. Вечно влюбена. Много добра.

Едни заминават, други остават, всички се надяват.

Новите дантелени сутиени стават стари. Cigarette too, but I'm not thinking of you.

Мъж като вълк, целият в татуировки, с рошава коса, набола брада и вълча физиономия. Върви като вълк, защото знае, че е такъв. Един случаен мина. Запомних го. Вие как се казвахте.

Един отминал, само за малко бил, без да е бил.

Баку, Сухуми, Мианмар, Танганайка,
Голям е светът, когато си малка.
Кайро, Ласа, Рим и Бутан,
Смалява се той, щом станеш голям.

Една стая може да е малка и голяма едновременно. А таванът може да е безкраен и да е само стена отгоре. Мирогледът се гледа.

Десет пъти смених себе си. Вече трудно се намирам. От всичко по-малко, но от нищо докрай.
Търси и намирай, че нямаш безкрай.

Тежи ли ти? Тежи ми. Все така ще ти тежи.

Красиво е да упражнявате добротата си.

Всичко може да се преживее. За нищо може да не ви пука. Безразличието е ежедневие и навик. Безкрайното преживяване води до увреждания и до навик за безразличие. Преживяваме се сега, помним се утре, съжаляваме се всеки ден.

Цял съзнателен живот, всеки ден, всяка минута, всяка секунда, всеки миг. Никога повече от само ти. Сам си редиш дома. За себе си. Дом за гости, без гости. Дом за някой, без някой. А таванът е светъл, светъл. Cigarette too, but who's the one to be thinking of you....

И така много дълго време.

Kuroi Akuma (II)

2011-09-02T17:39:00.000-07:00

Когато тъмнината разтвори утробата си, слънцето замижа. Кристали черна светлина запълниха пространството и превърнаха повърхностите в черен гланц. Отвори се ямата на тъмнината и ветровете замряха, и глас не се чуваше от никъде, и всичко стана тихо. Зейна черната дупка и вече нищо не се виждаше, нищо не помръдваше, времето спря. Тогава, от дълбините на тъмнината се роди момче. Утробата се затвори.
Минаха години, момчето порасна. Тялото му се издължи като сянка, едрите къдри коса потъмняха и сякаш сами бяха сянка. Кожата му, гладка и матова, беше като на кукла, а само очите му бяха живи, но тъмножълтият им цвят будеше страх у хората и те се кръстеха, когато ги срещнеха. Беше тих, защото нямаше с кого да говори, а когато отвореше уста един дълбок плътен глас, който идваше отвъд гърлото и тялото му и сякаш направо от душата му, тихо режеше въздуха и неговото спокойствие. Затова плътните устни стояха затворени, а погледът стана безстрастен и немигащ. Момчето вървеше плавно и сякаш слабата му фигура минаваше през светове, защото ту се губеше в светлината, ту се сливаше с тъмнината и той изглеждаше половин човек. Половин човек, скитащ и сам. Търсеше някой, който да го погледне в очите. Някой, който да му каже, че е просто момче.
Но той не беше момче. Беше го родила тъмнината.
Тъмнината беше родила Черен Демон.

2011-08-18T00:38:00.000-07:00

Garage Jazz Architects we are.

Sutrin moga da peq na glas na spirkata na troleq. V podleza kolite sa tolkova shumni, che horata pochti ne me chuvat.

Nai- obicham onzi sladoled s vkus na istinski neshta- s sham- fustuk, i kubana i oshte edin, na koito ne mu pomnq imeto.

Nai- obicham hubavi ochi i gladka koja. Nai mi haresva kogato gi useshtam.

Oshte se chudq dokolko shte e pritesnitelno da zapochna ranniq si den s chasha Rose.

Ot sedmica kmeticata na Cherry Blue Skies jivee v susednata staq i az nqmam na kogo da se pohvalq.

Suzdava mi se!

Bi li imalo smisul da izpisha tonove papki hartiq i e-maili, ako nikoga ne podam na nikogo voda ot rucete si.

Zashto da prevzemash sveta, ako ne spasish pone edno selo.

Rano e. Kafeto e nai-hubavo, kogato e rano i ti se spi. Oshte po-hubavo e, ako go piesh dokato se smeesh i gledash hubavi hora.

Trufelite sa chudesni i rano sutrin i kusno vecher. No ne mnogo studeni.

Nauchi se da pravish i jiv jazz s jivota si.

Iskam bqla tuhlena stena.

Aman ot stereotipi! Q da vidim kakvo kazvat blogovete.. - Kude vi e grafichniqt dizainer.

Iskam da sum arhitekt na neshto.

Blues Night Orchestra we run.

Polovinata ot orkesturut sega spi.

Samotnicite po balkonite se poznavat sled edin i polovina. Rusata jena otsreshta dochaka priqtelkata si- s cherna kosa.

Polugoliqt mi sused ima baba, koqto nikoga ne spi.

Ne e chak tolkova losho da spodelqsh po cigara s polugoliq si sused. Yseshtate, che i dnes muzikata vi e podobna.

Nai-muzikalnata durvenica jivee imenno pod moq parket.

"Vinovna e Lunata. Pulnata luna."

Trufelite sa hubavi i kusno vecher i rano sutrin. Po-hubavi sa ako imash s kogo da se borish za tqh.

Nai-priqtnata terasa.

"Milioni sa jiveli bez lubov. Nito edin bez voda."

Kude sa vi rucete i zashto ne sa okolo ramenete mi, molq?!

Nikoi ne spi. Vsichki chakat. S chakane ne stava. Nqkoi put i s deistviq ne stava.

Ponqkoga moje bi stava. Ako dochakash.

Sladoledenite vecheri sa prekrasni.

Momentite mi sa na kartinki. Obisham samo onova, koeto e za setivata. Daite mi da gledam.

Nechii kosi da milvash. Kosite spqt sega. Leka nosht!

Penny & Ginger

2011-08-10T01:13:00.000-07:00

Penny stana rano i vleze da si vzeme dush. Vinagi se kupeshe togava, kogato se subydi ili po-tochno kogato resheshe, che ima vreme da se kupe. Ginger q zavari omotana v havliq prez glava, gledashta film, zaprilicha i na nqkakvo risuvano neshto, kato edin opredelen vid zemno chudovishte, taka kakto se beshe zametnala, no ne i go kaza, zashtoto znaeshe, che nqma da i haresa.
Penny otdavna se beshe otkazala da bude neshto razlichno ot Penny. Haresvashe se tvurde mnogo, preobrushtashe vsichki predstavi taka, che da pasnat na neinite, kazvashe, che horata ne trqbva da se kritikuvat, dokato tq samata haresvashe tvurde malko hora. Jiveeshe v sustoqnieto na Penny veche poveche ot 5 godini, usmihvashe se chesto i se radvashe na malki neshta, no malkite neshta, koito chakashe bqha speciali i trqbvashe da doidat ot golemi hora. Sedeshe v malkata staq i sqkash staqta beshe Penny, zashtoto beshe tochno kato neq. Noshtem v staqta beshe svetlo, denem shumno, no tova ne q pritesnqvashe, zashtoto nqmashe znachenie. Nishto ot tova nqmashe znachenie. Tova, koeto praveshe Penny, beshe da chaka znachenieto na neshto drugo, a ponqkoga, kogato ne mojeshe poveche da chaka, suchinqvashe go sama i prevrushtashe dnite si v istoriq ot baven evropeiski film s tujen krai.
Ginger mnogo otdavna veche ne beshe Ginger. Haresvashe se vse po-malko. Drehite bqha stanali po-hubavi i pricheskata po-nova, no harakterut gnieshe v slabost i praznota, koqto tq mrazeshe i koqto ne mojeshe da prebori. Oplakvashe se ot neshta, koito ne q vulnyvaha, vursheshe neshta, za koito ne i pukashe, jiveeshe ednovremenno v realnostta i nqkude drugade, kudeto beshe vsichko onova, koeto iskashe da bude. Mechtaeshe i za golemi i za malki neshta, koito obache sushto i se struvaha golemi, zashtoto bqha nai-trudnite neshta na sveta. Radvashe se na nai-malkoto i tujeshe za nai-malkoto, gledashe kak vremeto minava pokrai neq, no tq nikoga ne vurveshe s nego.
Penny i Ginger rqdko se vijdaha prez sedmicata, zashtoto bqha zaeti, subiraha se na zakuska subota i nedelq. Posle navun. Tezi dni za Ginger bqha nai-hubavite i samo togava uspqvashe da poluchi pone malko ot onova, koeto q pravi Ginger. Za Penny, tova bqha dni bez rabota, vreme, kogato da se vglubi oshte poveche v mukata si. Bqha priqtelki, koito gi beshe strah da ne se skarat, no Ginger nikoga ne beshe mislila, che tova e vuzmojno, poneje vqrvashe v blagorazumieto i na dvete, a grebnite drqzgi ne znacheha nishto pred godinite, v koito dolepqha dvata si svqta tolkova mnogo puti.
Noshtem staite bqha tihi, samo ot vreme na vreme proskurcvashe duska ili se chuvashe vqtura v prozorcite. Vsichko speshe i vsichko beshe budno. Kato Penny i Ginger.

P.S. Kudeto sum sega nqma kirilica.

2011-07-10T10:49:00.000-07:00

The swirl of the dress, the light on one's forehead, the movement of an eyebrow, the eclipse of the lashes, a sneeze, the curling of a scarf, the friendly smile at the top of the coffee cup, a kiss, on the cheek, the smell of a human behind, the touch of a stranger, the red of lips, the brown of muscles, the blue at the corner of an eye. They all take little. So little. It could be a second that will take for you to fall, it can take four days, but it can put on you the burden of the silent cry for years. It will be no more than a glance on a cold night, or a word at a foreigner's wedding, it might be for five minutes during a break, it would come in a distant mountain, it would sprawl under a winter's jacket, it would leap between two arrogant nods. It never takes much.
It takes little.
And for such little time it could also turn it all.

2011-06-15T06:55:00.000-07:00

ААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА!

не ми мина

2011-06-09T04:57:00.000-07:00

Ти, който яздиш бурята и милваш гребена на мълнията. Ти, който опитомяваш вятъра и който събираш водите в шепите си. Ти, който събираш краищата на света. Ти, повелителю, отвори окото си, за да блесне светът в златна омара. Долепи дланите си, за да запълниш пукнатините. Затвори устните си, за да замрат в тишина океаните.
Остави ме, Повелителю, да яздя бурите ти..

2011-06-07T11:11:00.000-07:00

-"What do you do when you love?
- I ache.".. And you?
- .. I don't. I never have the chance to get to that point.

2011-04-23T05:42:00.000-07:00

Яков остави платняната си торбичка в ниското между два камъка, покри я с трети, така че да я скрие от слънцето и хорските очи, и се закатери нагоре. Прах и пясък се надигнаха под краката му и проникнаха в кожата му. Голите мускули на краката и ръцете се заизпъваха в порива на движението, докато се катереше като дива котка по жълтата скала. Жегата беше непоносима, но Яков живееше с нея всеки ден.
Качи се. Избърса носа си с опакото на дланта и седна на топлата скала. А долу- море. Поклонници. Беше Събота- съботата преди Великден. Трима епископи от християнския свят и милиони поклонници идваха да видят как светкавици ще запалят свещения огън в Йерусалим. Евреи, православни, католици, копти, арменци... Една многоръка маса, която се протягаше към истината и спасението, към дланта Господна и към Неговото милосърдие, към изцелението душевно и към нозете Иисусови. Яков не отиде. Там, горе, на прашния рид, той чувстваше Бога близо до себе си и намираше за по- лесно да говори с него. Долу, масата все повече започваше да напомня сган. Хората се бутаха и настъпваха едни други, ругаеха се всеки на своя език и се биеха за мястото си по- напред. Да са по- близо до епискова- онзи, който е лицето Божие на земята. Хилядите ръце се вдигаха нагоре със свещи, докато гърлата пресъхваха и гърдите се стягаха от недостиг на въздух. Смирението не беше добродетел, търпението не беше благодат, а името Божие не беше на стотиците уста.
Горе, Яков примигна на светлината. Тъмните му очи обходиха земята около него, събраха лъчите от небето и светнаха в цвета на пустинята. Разгъна свития си крак и го изпъна, а прибра другия. Остави дланите си отпуснати и отворени към свода син.
Долу, тълпата се сгъстяваше. Святата църква вече не можеше да побира народа, но продължаваше да се изсипва. Епископът пречисти се изхлузи от земните одежди и по нощница влезе в пещерата, където гръм щеше да удари върху чакащите свещи. Отпред виковете се разнесоха още по- силно. Ниските станаха по- високи, слабите- по- силни, здравите- още по- корави. Епископът най- после излезе, изглежда Господ Бог му беше изпратил знака на възкресението, защото свещите горяха буйно. Сто ръце заграбиха въздуха отгоре им, за да запалят и себе си с чистия пламък. А страстите и стъпканите крака и псувните и побоя, поповете нарекоха „стремеж към Бога”, понеже хората бяха само хора и поради това грешни. Ала и поповете и миряните бяха забравили какво беше посланието Христово..
Яков отново погледна върха на храма и не видя ни един буреносен облак отгоре й. Усмихна се тъжно. Огледа масата долу и бавно ги прекръсти. После извърна глава и обхвана чуждата земя- палестинската. Миряните християнски сега заклинаха Аллах и неговия народ, ала Яков знаеше, че Йехова има много лица, а още повече бяха имената Негови...

2011-03-22T03:17:00.000-07:00

Един гъст сив облак вали насред слънцезарното небе. Вали тихо, но силно. Два са.
До скоро не е утре. Не е и вдруги ден. И другата седмица не е.
Като номад е. Всички го обичат. Той вече ги е забравил. Сто ръце и сто чифта очи. "Няма ме. Напред съм. Ако можеш стигни ме." По-нависоко, по-надалеч. Ако можеш стигни го. Ако имаш смелост. А нямаш. Изглежда добър, но не е. Не повече от останалите. И все пак искаш скоро да е утре, а не никога.
Запомни блясъкът на обецата му. Такива хора не се срещат всеки ден. Запомни цвета на косата му. Такива цветове не са общи. Накарай го да се усмихне. Истински. Ако го видиш. Такива лица не се виждат винаги.
Бил си смел. Ама като малък. Бил си силен. Ама само когато си сам. Бил си добър. Ама като дете. Бяга ти се. Ама се влачиш. Вика ти се. Ама си мълчиш. Искаш да прегърнеш облаците си. Ама само ги гледаш как ти валят.
И ги отвява вятърът.

Нещо нормално

2011-02-20T10:27:00.001-08:00

За мен любовта е нещо нормално, нещо, което приемам и което съществува в ежедневието. Напълно необходима и разбираема. Навсякъде около мен, но никога част от моя собствен живот, а по-скоро от живота на другите. Любовта е за другите. Тя е.. тя винаги е била като хубав мъж от другата страна на улицата. Най-хубавият мъж, когото съм виждала някога.Той стои там, почти неподвижен, не говори, чака да светне светофарът. И аз от другата страна. Чакам да светне светофарът. Колите минават от време на време. А той стои и ме гледа. Не мига. Гледа ме право в очите, а дългата му руса коса пада по раменте и гърба му. И аз го гледам. Стоим замръзнали, взрели ли се един в друг, а светофарът така и не светва. Чакаме моментът да се срещнем точно в средата на улицата, но никога червеното не става зелено. И вечно стоим замръзнали... имам чувството, обаче, и това е най-страшното, че ако светофарът няй-после светне зелено, той няма да тръгне напред, а просто ще остане там, на тротоара, а когато тръгна да пресичам, той ще се обърне и бавно ще се върне в обратната посока.

2011-02-14T16:40:00.000-08:00

" - What do you do when you love?
- I ache. "

2011-02-09T03:28:00.001-08:00

On the bare rocks of freedom,
There is some mighty strength,
And pureness and wisdom,
Are spreading in your head.

On the highest rocks of baldness,
You’re stepping on the peak,
Moss is all, but, that is living,
Somewhere bellow your feet.

And above your prudent forehead,
The biggest scenery is skies,
And beneath you is the kingdom
Of mud, and dust, and flies.

On the bare rocks of freedom,
You see the forest filthy,
And in it lives the shabby kingdom
Of beasts, and blood and drifters.

But while standing on the bare rocks, my dear,
Enjoy the company that brown moss brings,
For within the lowest shabby kingdom,
What is bred at best is life among the other things.

Звярът

2011-02-08T03:01:00.000-08:00

Тя не беше красавицата. Но той беше звярът.
Беше почти една глава по- висок от нея, с бледа кожа, големи, широки и пухкави устни, зад които се подаваха кучешките зъби, с много тъмни очи, които се взираха изпитателно в хората, а цялото лице беше заобиколено от гъста рошава черна коса, която непокорно му влизаше в очите и той още по-непокорно отмяташе назад.
Говореше много, смееше се живо, не си поплюваше никак, ходеше сякаш е господарят на имението (и на няколко съседни имения заедно с това). Свиваше тютюна си в тъмно-кафява хартия и го държеше между устните си в продължение на няколко минути, преди наи-после да запали. И през цялото време се движеше с една особена надменна осанка, на която тя изобщо не можеше да устои.
Той говореше за всичко, от време на време се оплакваше, мечтаеше за лентяйски живот, докато крачеше неуморно напред-назад и от време на време я поглеждаше загадъчно, което я караше да се чуди какво си мисли той.
Беше твърде рано, за каквито и да било заключения, ала заедно с това, най-големият й страх беше, че времето й с него би могло да се окаже безвъзвратно кратко...

Сутрешно

2011-01-26T23:51:00.000-08:00

Минавам прокрай разцепената глава на Стамболов. Кой ли ще ми разцепи главата за да остана в историята? А повече го мразим или повече го обичаме? А студът прониква в цепнатината на металния череп, през носа, до брадичката и ленивите парцали сив сняг напомнят на бойно поле, на безвремие и на кръв и война. Но свършила.
А сънят оборва сетивата ми. Както казва баба ми- душата ми спи. Ала не е душата. Тялото ми спи, докато ходи. Не е душата ми, която спи. Сърцето е.
Хлъзгам се по калъпите жълти павета. Действителността ми минава пред очите, но само за миг. Живея ту тук, ту там. Бързам да си изпия отровата рано сутрин и намирам хубост в празнотата. И докато сърцето ми спи, душата ми будува. Бушува дори. Бяга от тялото, а тялото я прибира. Мигам и съм там. Мигам и съм тук. А снегът си вали и прави вади съвремие, което миналото отмива, а бъдещето вече е забравило. Всичко отминава..

2011-01-18T03:58:00.000-08:00

Гледката е страхотна- две богини в колесници, теглени от лъвове, качени на купол в метални плочки. Много величествено. А под тях се шири червеният камък на изкуството. Масивен и колосален, строен някога много отдавна- една от красивите сгради в иначе сивия град. Отдолу е малкият парк с шадравана. Грациозна русалка се е изтегнала и се полива с водите на фонтана, а четиричленен цигански оркестър свири най-пищното болеро. Тромпетът се чува дори отвъд затворения ми прозорец, точно отстрани на богините, на третия етаж на политиката.
„До Директора на Дирекция…”, тромпет, „До началника на…”, почукване на вратата, „Съумя да намери и разумното равновесие между интересите и потенциала…”, „Какви ги вършат момчетата”, тромпет, слънцето пече ли пече. Едната богиня се прицелва в слънцето, другата и приглася. Този тромпет!...

Утре пак.

2011-01-02T14:56:00.000-08:00

"Прости на устните ми- те намират удоволствие на най-странни места".

... Виждам очите му, надвесени над мен. Големи и зелени, докато мие косата ми с пенлив шамшпоан, който мирише на бадеми. Пита ме нещо. Отговарям. А къдриците му закриват челото. Говори с някой друг и вратът му се изпъва над лицето ми. Над устните ми. Измива косата ми. После пак бадеми. И пак зелените очи над моите. И не мига. Нито аз. Само за кратко.. Сядам на стола. Гледа ме в огледалото, докато ми говори. И аз го гледам и говоря на зелените му очи. Застава пред мен, повдига брадичката ми и прокарва пръстите си през косата ми...

Autrefois.

2010-12-11T12:11:00.000-08:00

Глупаво ли е да се пише за впечатленията от деня? Но онези съвсем малките, които може да запомни само човек, който е способен да забрави всичко друго. От онези, които изпълват деня ти за секунди, въпреки, че дотогава са станали толкова много други по-големи неща.
Защото не бяха ранното ставане и белият студ, това, което измени времето ми. И не бяха въпросите, отговорите и силният британски акцент на сутрешния гост това, което ме накара да внимавам. Стотиците блестящи пайети по една синя рокля и десетките рафтове с книги занимаваха погледа ми само за миг. А Екзюпери направи всичко, което можа, за да ме прикове към себе си и успя да ме накара да го зачета живо.
Ала за момент, за едно повдигане на брадичката, за едно мигване, за едно отваряне на вратата, за едно нахлуване на ледения въздух и за една чаша розово-червен чай, денят ми придоби цвета си.
Има различни хора. И еднакви. И познати. И нови. А този, когото видях, беше топъл. Нямаше нищо, нищо друго в това лице и в това тяло, ала някак беше специално. Човек, който напомня за топлина и уют, мирише ти на портокалови корички в ябълков сладкиш, усещаш го като топли плетени чорапи и като мека светлина. Само с една усмивка. Толкова специален човек.
И това малко впечатление от този непознат изпълни времето за мен и му даде смисъл. Как е възможно?

2010-11-17T18:27:00.000-08:00

Шапкарят никога не каза на Алиса, че Вълшебният Приказен свят свършва със събуждането.

И тя никога не се усъмни.

2010-11-17T18:25:00.000-08:00

2010-11-17T18:23:00.000-08:00

Blundetto feat Hindi Zahra - Voices (HQ)

2010-11-17T18:19:00.000-08:00

Обичам тази песен!

2010-09-18T07:09:00.000-07:00

Бях доволен, сит и глупав. Побоях се, че може щастието тъй обилно, което милва ме с ръце, някак мигом да пресекне и мене в камък да скове. И сам, тъй неусетно, престанах да се чувствам сит, неверен бях и твърде разсъдлив, наужким сдържан, някак полужив, успях мухата да превърна в кит. Забравих да обичам, мислейки, че никога не съм могъл. И сам си съградих килия, и обградих я с жива тел. Никой тъй и не премина, съзирайки я отдалеч, а отвъд плета погина и малкото, и нищото що има. И тъй притихнал дебнех аз, страхливо някой плета да прегази, ала в тишината си оставах сам- не ме обикна никой, нито ме намрази.

И още нещо

2010-09-01T15:15:00.000-07:00

Благодаря на всички, които участваха в трите ми дни на ул. "Иван Шишман", гр. София, август 2010! Независимо дали ви познавам или не, дали само минахте покрай мен, или изобщо не ви видях, независимо дали танцувахте, пеехте, подскачахте или просто се смеехте, независимо дали се усмихвах заради вас или не, Благодаря- беше ПРЕКРАСНО!

Някои неща

2010-09-01T15:08:00.000-07:00

Ако е вярно, че човек в сегашния си живот изкупва нещо от предишния, то със сигурност в миналия си живот съм била развратна проститутка на мост във Венеция!
........
- Не мога да мисля като вас, няма как. За мен вие просто разхищавате време, младост и щастие.. Или всъщност, щастието не е това, което е важното.. По-важна е обичта.

sere nere tiziano ferro

2010-08-21T19:21:00.000-07:00

2010-08-21T19:18:00.000-07:00

Обичам да съм тъжна! Като се има предвид колко голяма част от живота ми е минала в това състояние, ако не ми харесваше, щеше да е такъв резил!

2010-07-28T13:40:00.000-07:00

Знаете ли, че вселената най-вероятно заема пространство, което се равнява на най-малко 92 милиарда светлинни години, а само в наблюдаемата част от нея има 100 милиарда галактики. Най-малките галактики имат около 10 милиона звезди, а най-големите са с по няколко трилиона.
Можете ли да си представите какво значи това, че Млечният път е около 100 000 светлинни години в диаметър. Знаете ли, че съдържа между 100 и 400 милиарда звезди, а най-близката до нас е Слънцето. Помните ли, че неговата светлина достига до Земята за 8 минути. Чели ли сте, че най-близката друга звезда извън Слънцето е Проксима Центавър, чиято светлина достига до нас за 4,3 години.
Виждали ли сте как милионите звезди образуват съзвездия и чертаят небесни фигури и портрети. Поглеждали ли сте през телескоп, за да ги видите ясно. А лежали ли сте някога по гръб, гледайки ги просто така. Броили ли сте ги като дете докато станат толкова много, че забравяте номера и кои точно сте преброили. Бъркали ли сте Малката и Голямата Мечка. Опитвали ли сте да се ориентирате нощем по тях. Знаете ли, че са толкова много, че просто няма как да ги обхване човешката математика.
Знаете ли, че може да знаете всичко това и може да сте правили всичко това. Знаете ли, че можете да научите всичко за тях, да ги посочвате правилно, да познавате имената им, да ги нарисувате на карта, да напишете вярно формулата за техния брой, да запомните големината и обема им, да им измислите нови имена.
А знаете ли, че 400 милиарда звезди, които блестят отгоре, за вас може да не означават съвършено нищо, ако няма на кого да ги покажете.

2010-07-20T15:05:00.000-07:00

Някъде по дългото и широко Пето авеню госпожица Кулидж случайно срещна младия господин Милър и широко се усмихна на факта, че има с кого да обмени няколко думи. Джеймс я забеляза отдалеч. Нямаше как човек да не забележи госпожица Кулидж. Тя беше на около 40-45 години, много добре сложена за възрастта си, тънка в талията, със слаби крака, винаги обути в обувки на високи токчета, почти винаги с шапка в тон с тоалета й. Изобщо добре поддържана жена. Имаше походката на опитна черна котка, увереността на руски цар и маниерите на английска лейди. Много обичаше хората да слушат какво им говори.
Тя се приближи към него широко засмяна, дългите й клепки трептяха на смени.
- Млади ми Джеймс, толкова се радвам да ви видя? Как сте?
- Здравейте, мис Кулидж! Добре съм, благодаря! Вие? На разходка ли сте?
- Ах, да! Излязох да подишам малко градски въздух.- изкикоти се тя. Той се усмихна. – Вие чакате ли някого?- поинтересува се госпожица Кулидж.
- Да. – кратко отвърна той. Бяха нужни известни усилия от нейна страна да потисне любопитството си относно личността, която той чакаше, но накрая успя и не го попита. В крайна сметка, ако останеше достатъчно дълго, щеше сама да разбере.
- Хареса ли ви партито у госпожа Уилиамс?
- Да, беше приятно. – съвсем просто и неподправено каза Джеймс.
- Хм, да, не беше лошо.- за миг замълча- Но в никакъв случай не може да се сравнява с това, на което бях по-миналата вечер. Беше в един частен мезонет. Покани ме госпожица Брайъри, знаете я, онази с огромните очи, понякога имам чувството, че ще изхвръкнат от лицето й, малко е страшно дори. Тя тя ме покани. Апартаментът беше великолепен. Всичко по последна мода в дизайна. И канапетата бяха от истинска кожа, с толкова меки облегалки, че човек потъва в тях докато си пие мартинито. Лампите бяха същински разкош- на стойки, от плат, във Викториански стил, но не си мислете, че беше кичозно, не, всичко беше добре премерено. А барът, барът беше най-хубавото! И беше най-зареденият бар, който съм виждала по всякакви партита.- отново кратка пауза, колкото да си поеме дъх.- Е, както всичко друго и там не беше напълно перфектно. Въпреки, че беше чудесно, едно нещо не можах да си обясня- как така любезните ни домакини можаха да се облекат толкова лошо! Наистина не доумявам! Тя- в къса пола на точки с широка блуза в невъобразим цвят, който няма нищо общо с каквото и да е било и всичко това върху холандско сабо! Не можах да повярвам! А той, той беше в каки шорти, все едно е тръгнал на сафари и ще се бие с лъвовете от джунглата. Представяте ли си?- възмутено го попита тя.
- Моля, а да, разбирам- любезно отвърна Джеймс.
Тя го изгледа, кимна и продължи:
- А на снощното празненство имаше от всичко. Господин Бари пак си беше нахлупил тази нелепа перука, не може да не сте забелязал. И тази жълта вратовръзка! Просто безумно. Е, разбира се, не е като предишната му- с Гуфи или както там се казваше онова зъбато животно, но все пак беше ужасна. Никакъв стил. Мили Хопс пък така и не се научи, че не може да носи зелени колани на червени дрехи, всеки път го прави тази жена. Сигурно има само един колан, горката. Е, не е задължително да го носи всеки път, нали така?! Самото жилище беше доста посредствено. Да, изглежда са се помъчили да пооправят нещата с килимчето върху паркета, но от мебелите направо си миришеше на старо. И цветово не си пасваха. Тези хора не гледат ли телевизия, не четат ли списяния. Тази мода не се сътворява, за да бъде следвана само от единици! Ами Джоана! Хубава жена, а носи такива грозни дрехи. Сигурно не е и чувала за модни ревюта. Беше си навлякла някакъв чувал, ей така без нищо, без дори едно герданче да си сложи и толкова. Съжалявам я тази жена. А мъжът й още повече. Не че той изглежда по-стилен. С тези негови обувки за голф, човек постоянно има чувството, че е на състезание, когато говори с него.
Джеймс само кимаше разсеяно и от време на време поглеждаше към отсрещния край на улицата. Госпожица Кулидж, обаче, не си губеше времето.
- Знаете ли още кой беше там!? Господин Кенън! Честно да ви кажа, досмеша ме като го видях. Беше си сложил, според мен, плетената жилетка от мама и само бонето му липсваше. А Мери Уайт цяла вечер си дърпаше минижупа към коленете. Кой я е карал да си обува толкова къса пола? Беше като проститутка в работен ден, ще ме прощавате за цинизма. Мернах и госпожица Алис Понт. Хубаво е това дете, има фини черти и мило лице, но някак е твърде постна. Някой трябва да му каже на това момиче да си сложи малко руж и малко червило, да добие цвят. Да! Прасковеното е нейният нюанс. Сигурна съм. И тези жилетчици, които носи, може да са сладки, но модата им мина преди три сезона. Прилича на бивша или на бъдеща послушница в манастир, все едно...
Госпожица Кулидж спря, защото Джеймс махна на някого отсреща. Тя източи врат да погледне над преминаващите коли. Там, на другия тротоар, весело даваше знаци с ръка именно госпожица Алис Понт. Беше облечена в светла лятна рокля, твърде семпла, беше вързала косата си на хлабав кок, който оставяше горната част на косата й да прелива в нежни вълни, твърде нежни и детински и беше прегърнала една малка чанта с другата ръка, съвсем не в тон с новите тенденции или дори с тези от миналото лято. Докато госпожица Кулидж разсъждаваше, Джеймс вече пресичаше улицата.
- Всичко хубаво, госпожице Кулидж! – каза той в движение, с най-непукистичния тон, който тя беше чувала за последните десет години.
Той стигна до Алис, прегърнаха се, тя го хвана под ръка и заедно тръгнаха засмени в неизвестна посока. Докато ги гледаше, госпожица Кулидж се убеждаваше на ум, че тя в никакъв случай нямаше да покани тези двамата на четирийсет и четвъртия си рожден ден, точно след пет дни, когато тя щеше да направи невиждано парти в собствена чест. Госпожица Кулидж още известно време остана така на тротоара. Сама.

Johnny Cash - God's Gonna Cut You Down

2010-06-07T05:45:00.000-07:00

2010-06-07T05:40:00.000-07:00

medetashi, medetashi...*
(* и т.н., и т.н.)

2010-06-07T02:59:00.000-07:00

We are all so f*ckin' peopleish!

2010-05-22T12:10:00.000-07:00

- Пикае ми се много. Като на музикант във филхармония. В първото действие. Ама като на някой важен - като на барабанист. Щото ако съм цигулка, те 10 цигулки, едната, че се изпикала никой няма да забележи.

2010-05-21T00:06:00.000-07:00

- Com'on,Johnny, hit 'im! In the head,Johnny, in the head! Hit 'im in the head!
Uuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuuu!
Not THAT head, Johnny!

Пътеписи..

2010-05-21T00:03:00.000-07:00

- Много лошо ми пише за зодията тука. Пише - "Ще се сбъдне, каквото сте сънували." Пък аз сънувах един как яко ме налага по главата"...

- Те зъбите падат. Като се прозявам и падат...

2010-05-14T03:00:00.000-07:00

Каква скука! Какъв умрял блог! Не съм израствала сред дебрите на домашните библиотеки, не съм писала поезия в тоалетната, не съм литературствала из училище и не съм ругала 4 поколения даскали по литература за да ми е тооолкова скучен блога сега! Възмутена съм! Възмутена и огорчена!
И какво е това черното - алооо! - ша спим ли? (Сяяя, ш' са ...м ли или ш' пийм кафе?)
Градски легенди и селски саги. Едните по мръсни от другите. И в двата случая далеч от мен. И по-добре! Биад и Син Сити - градски келеши с баничарски изделия под ръка, или под крак.. А така ми се ходи в някое планинско село от две седмици насам. Ей така в някоя малка спретната къщурка, да хапвам зелена салата, да пия сайдер и червено вино, цялата маса да е в сол, вечер да лягам късно и чакалчетата да ми вият за лека нощ, сутрин да ставам рано, да се чучвам по поляните, да си изпружвам краката, да посея две китки, да се поизцапам с пръст, да се посмея, да позяпам в небосвода и далечните скали и да поразмишлявам над нещата от живота докато не ми се приспи и не придобия образа, който казва - Тъй тъпо аз да благоговея! После ще се върна в голямото град с нови свежи сили и поизчистена трахея.
А така - ноу мор драма ин май лайф! Ет лийст фор нау! Ти ше ми каеш! Полата или сакото? Какво значение има? Негово превъзходителство, моля, ще говори, колко точно да сме официални? Пече. А времето тече. Тозииии райййй водии в адаааааа, тозииии райййй, водииии в адааааа,аа ааа ааа аааа ааааа..
Офффф, стига вече, че шинтоистките храмове ме чакат. Ми Буда? Той не е тука сега. Ми как да стана будисатва? - Достигни Саттори! Е, хубаво е, че Буда е бил човек - Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. И женица имал даже. Не я отричат. Е, не, вече наистина....

2010-05-05T13:35:00.001-07:00

I need a bit of sparkle in my life.

2010-04-21T08:14:00.000-07:00

Корените на лозницата се вият по пътеката
По селската пътека жълта, суха
По напуканите камъни на къщите
Се вият корените на лозницата.
Помнят корените на лозницата
Отминалите поколения на селяните.
Помнят как засяват себе си по нивите
И берат от себе си каквото е останало.

La falsa moneda - Buika

2010-04-21T03:00:00.000-07:00

2010-04-21T01:29:00.000-07:00

Пепито вече 40 минути премяташе монетата в ръката си, подхвърляше я и я обръшаше в ези-тура. И вече 40 минути късметът се оказваше на обратната страна на монетата. С недоволен вид и едно още по-недоволно цъкване на езика, той извърна поглед към залязващия хоризонт на запад. Погледа малко, присви очи, сдъвка края на цигарата и я изплю някъде в нищото на прашната пустиня. После заобиколи капака на кабриото и се метна със скок вътре. Избърса носа и мустака си с опакото на дланта, подсмръкна и запали. Пушекът от колата остана да виси във въздуха дълго след като него вече го нямаше.
Селото беше малко, но шумно. Хората празнуваха някакъв местен празник и всичко беше в украса - червени фенери бяха окачени по прозорците и стояха по масите, бели, чевени и жълти хартиени ленти и гирлянди опасваха селцето и се съсредоточаваха в неговия център. Танцуваха. Пепито ги погледа, докато музиката не започна да се просмуква през прашната му кожа и под нея. Тъмните му очи огледаха - никой не му обръщаше внимание, всички бяха цветни, весели, смееха се, пиеха, пееха. Възрастни и млади, деца и старци и всички танцуваха, жените разперваха широките си червени поли и показваха красивите си глезени, прасци, колена, бедра. Светлината проблясваше и създаваше всевъзможни шарки по тъмните им лица и ръце.
Огледа се на другата посока. Някъде между множеството, на една много малка маса, на един много тесен стол, кръстосала крака седеше жена и го гледаше. Тази жена на Пепито се стори като приказна богиня с черната си гъста коса и маслиновите си очи, кожата и - златен зехтин, а погледът и го приканваше - него и само него. Той инстинктивно приглади косата си и заоправя гънките на ризата си. После с отренирано движение на млад котарак плавно се спусна към нея. Тя съвсем леко наклони глава и се усмихна почти незабележимо сякаш на себе си. Сега го гледаше само с крайчеца на очите си и търпеливо очакваше представянето му. Той застана точно пред нея и елегантно се поклони в нисък реверанс без да каже и дума. Протегна ръка да я покани на танц. Тя нахално го изгледа отгоре-надолу и обратно преди бавно да подаде ръка. Беше гладка и нежна, когато я пое. Тя се изправи и почти се прилепи към него. Зениците му се разшириха, той леко кимна и я поведе към импровизирания дансинг в центъра между масите. Затанцуваха. Той я отдалечи от себе си, после рязко я придърпа, тя отговаряше на всяко негово движение без съпротива, следваха се един друг. Стъпките им забързваха и забавяха в ритъм, разминаваха се и се оплитаха. Той я завъртя, косата й се отметна и го шибна по врата, той изтръпна. Стори му се, че ноздрите му усещат във въздуха смесените аромати на маслини, портокали, цветя и огън. Прихвана я през кръста и се огъна в дъга с нея, после я изправи, пак, кракът и плъзна по по неговия и продължи плавно нагоре почти до кръста му. Късата и рокля се повдигна от движението. Тя го гледаше право и само в очите, имаше най-сериозното изражение на света и най-изкрящия поглед също така. Той прихвана крака й под коляното и тръгна назад. Докато едното й стъпало търсеше обратно пътя към земята, другото се плъзгаше по плочите долу. Вдигна се с бързо движение и се изравни с него на сантиметър разстояние от устните му, пръстите й се оказаха на врата му, кракът й отново се отметна и обгърна неговия, завъртя глава, после пак, обърна се и финият й гръб и се оказа пред гърдите му, докато дланите й обгръщаха кръста му. Отново завъртане, и отново, и отново и отново докато песента не свърши. Отделиха се изпитателно един от друг. Тя го погледна само още веднъж и после си тръгна с най-женствената походка, която беше виждал. Тъкмо си помисли, че вечерта за него е приключила, когато я видя да влиза в една къщичка, после видя как ръката зад гърба й го приканваше с показалец.. Докато отиваше с лека усмивка натам монетата изпадна от джоба му и падна на земята на любимата му нейна страна.

Губя ли?

2010-04-16T02:29:00.000-07:00

Снощи мислих да напиша:
"Напоследък имам усещането, че губя всичко - губя търпението си, губя самообладанието си, губя увереността си, губя съня си. Губя желанието си, губя мотивация, губя фантазия и използвам тъпи клишета като "губя почва под краката си". Губя MM, губя Rado-san, Рики-Тики изглежда така, сякаш се е изгубила сама нарочно и отказва да се намери, защото така и харесва повече. Станала съм скучна и сива, нямам една дума да кажа, или поне не такава, която да си заслужава да бъде казана и чута. Губя характера си, губя смеха си, губя сетивността си, губя толкова дълго изгражданото си хладнокръвие и в същото време губя спокойствието си. Губя нервите си, за не знам кой ОМРАЗЕН път загубих едни мъжки ръце и възможността да ги виждам всеки ден, и не ми е хубаво, не защото е той, съвсем не защото е той, а защото е поредния, когото губя. Имам чувството, че на моменти си губя здравия разум, губя мъдростта си, а това вече е страшно, губя способността си да разсъждавам трезво и интелигентно. Губя време, губя пари и не ги печеля, губя добронамереността си, а това е УЖАСНО! Губя доброто си отношение, станала съм груба и рязка, не мога да се понасям. Губя надежда, губя себе си. Пиша го, защото не искам да ви го кажа. Извинявайте!"
Но тази сутрин осъмнах с усещането, че се оправям.
Губя ли?

Днес

2010-04-10T15:07:00.000-07:00

Цаца, бира, сервитьорче. Цаца. Без бира. Не, не, с бира. Цаца с бира. Закъснява. Тъмно. Хора. Весело. Приказки. Смях. Къдрици, бретони, години, базици, гаджета, Троян, вкъщи, как стигнах до вкъщи, ключове на закачалка, троянска сливова на 16 години, после смокинова. Тъмно, ще дойде ли, дойде, много говори, твърде много говори, студено е, скучно е, тъпо е, какво ме интересува ня'къв де'т учил тука 97 година, тая май много обича да се слуша, тъпо, писва ми, я почивка. Кратко. Излишни глупости, загуба на време, панети, пица, мола, манджа, пица, панети. Дзен, окръжности, театър, който не е театър, церемония, която не е церемония, теми, курсова работа, 15 май, ох, работа, телефон, звъни, не работа, дзен, дзен, дзен. Шинто. Живопис и хайку, жаби, без смисъл, със смисъл, дзен. Работа. Храна. Почивка. Сън. Сън. Сън. Дзен. За него. Пак за него. Само за него. А? Дзен.
Почивка. Пица. Панети. Слънце. Лафче, кефче, смях, очна линия и къдрици. Ораторско майсторство.
Дзен. Жерави. Камъни, месеци, окръжности, безкрайност, и всичко е едно, камъни, чакъл, градина, сън, сън, сън, оратори, сенсей, сън, костюм, сън, слънце, сън, той, сън. Дзен.
....................................................................................
Дрехи, ревюта, силикони, екстеншъни, сън, молове, дрехи, събития, филм, автобус, друг автобус, той, без, дрехи, списание. Книги, червена коса, отказ.
....................................................................................
Топло, храна, хубави хора, спокойствие, сън, картофи, карначета, тениски, плъх, хих, плъх, хих, карначета, картофи, усмивки, момичета, усмивки, топло, домашно, домакини.
....................................................................................
Сън, Сън, Сън. Крака, ластички, коси, преси, телефони, срещи, гости, кола, стъклена чаша с кола, къси панталони, двулицеви, панда, гледа страшно, къси гащи на панда, потник на панда, лиги, сън, сън, сън, той, без, сън.
....................................................................................
Клипчета, смях, музика, песни, Бекстиит бойз, Групата, Ен синг, ъъъъ, Бекстийт бойз, клипчета, футбол, мъжки сайт, същото е като женски такъв, ама с повече глупости, комшии, тя, черни къдрици, деколте, панталони, компютър, рамо, излишност, кръст, гол, ръце, пръсти, излишност, погледи, размачкване, нажежаване, излишност, оставям ги. Дъжд на капки, той, стая, музика, кукумицинковица, разливам се от доброжелателство, чак си се чудя, баня, крака, пране, компютър, легло. Сън. Без него. И какво пък? Лека нощ!

2010-03-30T09:54:00.001-07:00

Again.

2010-03-25T11:21:00.000-07:00

Luis would go once in a while in the garden of his summer house. In the middle of the garden an open shed of white marble with four pillars at the four ends of it would make the perfect place for his afternoon break. From there he could see the whole yard together with the main house, the stales and the new buildings for the maids. The garden itself was more than splendid - with cones nad circles of flowers - all different, of course, that he had received during the past ten years as presents from relatives, friends and some of the famous explorers of the particular time. Luis was famous somehow and somewhat loved by most of the people around him, though he would not see any sensible reason for that, for he never showed specific abilities or sharpness of the mind. Energetic and kind, yes,indeed he was, but this could as well be just the consequence of his high and wealthy breeding. He had fine manners and always looked good, he even had an appearance of his own - a little pretentious, a little bold, a little cocky, but most of it all - elegant. And a glance of him would give the feeling of a perfect well-built young man. But special and notably amusing he had never showed himself to be.

2010-03-18T14:57:00.000-07:00

Докторът влиза в тъмната стая. Стята е почти празна, леглото е пружинено. Пердетата са вече спуснати. Мръсни и на петна. В стаята е сумрачно. Денко вече е навлякъл пижамата, която стои накривена и омачкана по тялото му. Той седи на леглото и го гледа с кравешки поглед в очакване. Леко се поклаща от нетърпение. Гънка на челото присвива очите му в жалостно изражение. Докторът отива при него.
- Хайде, Денко, лягай щом искаш.
Денко вдига и двата крака едновременно и като животинче с присвити ръце и крака тупва на леглото по гръб. Докторът се засмива. Прихваща одеалото, което е сгънато в края на леглото и го завива. Денко е доволен. Докторър се спира за миг.
- Само не разбрах защо искаш да си лягаш толкова рано всяка вечер? (Малко мълчание) Хм? Защо, бе, Денко?
Денко го поглежда по детски, за миг присвива устни, измънква.
- Док..Докторе, много обичам да сънувам. Хубаво е като сънувам. За да сънувам трябва да заспя, обаче, първо, нали, Докторе.
- И какво сънуваш? – закачливо го пита.
Денко се замисля съвсем за малко, усмихва се глупаво.
- Къща, Докторе. Топла къща.
- Хе, каква е тая къща, бе, Денко?
- М..Моята е. Сънувам къщата и д..дъщеря ми си играе в двора. И ж..жена ми се у..усмихва.
Докторът променя изражението си. Става сериозен и го гледа в лицето.
- Денко, ти имаш ли жена и дете? Не знаех.
Денко поглежда пак по детски.
- Н..нямам, Докторе. А..ама на сън имам. Имам..на сън.
Докторът се умълчава. После го поглежда и тихо казва:
- Спи тогава. Спи, Денко, спи. Спи колкото искаш.
Денко се усмихва. Докторът се пресяга и изгася нощната лампа до леглото. На вън вече е тъмно. Той става, отива до вратата, спира се за секунда и излиза.

2010-03-10T07:50:00.001-08:00

Вятърът се завъртя около нея, помете краищата на косите й и ги размята на всички посоки. Тя погледна нагоре, изпъна шия, вдиша от аромата му. Той мина покрай бузата й, облиза шията й, издуха бретона й. Тя остана така, горда и замислена. Той се върна, поигра си с полите й, зашари по кожата й и избърса носа й. Тя не мигна. Той се върна само за малко, този път по слаб и по-топъл, обиколи я, но не я засегна. Само докосна миглите й с върховете не ветрените си пръсти. Тя мигна за първи път. Казваха си сбогом.

2010-02-26T03:15:00.000-08:00

Не мога да спра да слушам тази песен и в двата и варианта!
P.S. Ciao, carissimo!

2010-02-24T08:11:00.000-08:00

2010-02-24T06:12:00.000-08:00

And so it is
Just like you said it would be
Life goes easy on me
Most of the time
And so it is
The shorter story
No love, no glory
No hero in her skies
...........
And so it is
Just like you said it should be
We'll both forget the breeze
Most of the time
And so it is
The colder water
The blower's daughter
The pupil in denial
...........
Did I say that I loathe you?
Did I say that I want to
Leave it all behind?

I can't take my eyes off you
...........(Damien Rice - The Blower's Daughter)

Неуспешна акция

2010-02-20T14:32:00.000-08:00

Днес не можах да се видя с Rado-san, понеже той беше покрил синьо-зелено-кафявите си люспи в човешки облик и беше излязал на разходка сред хората. Бях запланувала блестяща акция за подобряване на настроението му, което напоследък не беше от най-светлите му. Последните дни той беше прекарал в пиене на дъжд и издишане на облаци, които бяха посивили въздуха около него.
Търсих го най-вече за да премахна грешното му разочарование. Беше сметнал, че мечтите на съществата около него се бяха смалили. Исках да го уверя, че греши. Мислих да взема лист хартия и един атлас и да го накарам всеки от нас да напише точните измерения и местата в тях, които искаше да посети и да прекараме около час в спорове и смях къде би било по-интересно. Той, уверена съм, щеше да потърси нови плодородни земи, където да засати зарзавата си и, разбира се, домати в най-големи количества. Аз, бидейки далеч от идеите за градинарство и всякакъв вид селскостопанска дейност, щях да предложа някое пътуване до свети места, където небесните творения се молят на Баща си Многоименния. После щяхме да минем през места за отдих и почивка и много цветове, и карнавали, и плажове, и хижи, и тъмни кожи, и светли зеници, и дълги крака и т.н. и т.н.
Да, исках да му кажа, че нещата, за които мечтая не са намалели ни най-малко, напротив - прогресивно се увеличават и въпреки, че имам идеи и въпросителни относно "Не трябва ли малко да се огранича?", те минават през едната част на черепа ми и загиват преди да са стигнали до другата част. Това е нещо като ултра-оптимистично-мега-тъпо-упорство на младшата възраст, но така или иначе основния ми стимул да правя каквото и да е било. Просто вече нямам толкова енергия както преди.
Търсих го, за да му кажа още, че не говоря много, когато се виждаме, защото не са много интересните неща, които ми се случват и понеже много мразя да дрънкам празни приказки, предпочитам да мълча. Напоследък не мисля за толкова много неща, а тези за които мисля са по-скоро скучни и не искам да го занимавам с глупости. Другото, което до днес ме вълнуваше, беше един нагъл вятър, но той също не си заслужава споменаването. А от днес - изобщо. Така че, май остават мечтите като тема за обсъждане. Което е хубаво.
Търсих го и с егоистичното си желание да му покажа какво съм създала последно с ръцете си. Много е жалко, но за един, да го наречем усновно автор, най-голямото нещастие е да сътвори нещо и да няма кой да го види. А и критиката е много полезно нещо. Още повече, че Rado-san може да даде добра такава.
Търсих го май общо взето за това. Днес не го намерих, но
Е, сигурна съм, че ще разбере защо съм го търсила. (намиг)

2010-02-13T05:45:00.000-08:00

Ей, Десперадо! Кой ти даде разрешение да гърмиш в пустинятя, бе, тъпанар смотан!

2010-02-13T05:27:00.000-08:00

Тая капка сол потекла от окото- лявото око било- на Георги, когато за пръв път видял розовия си син, вече умит и повит в бели кърпи. От този момент нататък никакви капки не потичаха из очите на Георги по каквито и да е поводи- нито когато хората се женеха, нито когато умираха, нито когато пееха по събиранията. А детото го гледаше. И му се смееше. И ни един път не заплака. Само се смееше. И келпките му стърчаха в разнопосочни ъгли и клепаха усмихвайки се. А на Георги му идеше да заплаче. Не от мъка. От радост. Ала тая радост именно не даваше на капката сол да потече из окото му пак. Така и не заплака.

2010-01-30T13:27:00.000-08:00

"- What do you do when you love?
- I ache. "

2010-01-28T07:16:00.001-08:00

tired

2010-01-17T05:24:00.000-08:00

Аз съм на 21 и съм студент. Стоя си на бюрото в стаята, за която плащам по-малко отколкото мога да се надявам. Пиша курсова работа и чета статии и материали за да се подготвя... Какво? Глупости! Какво говоря?
Аз съм на път. Прекосявам пустинята. Минавам по старинно очертания път на поклонниците към Мека и ал Медина, за да стана хаджия. Пътят е дълъг, пътят е прашен, пътят е изпълнен с бутащи се, кашлящи, жадни, гладни, мършави и пълни, мърляви и рошави, спъващи се и куцащи, търговци, колари, продавачи на платове и на арабски питки, магаретари и кожари, пътят е тесен за всички, пътят е вечен. А в далечината лежи обещаната прошка, очакваната светиня, необикновената божественост. И аз вървя към нея...
Не,
Аз съм британски изследовател в джунглите на Африка. Тук не е стъпвал ничии европейски крак преди моят. Дневникът ми вече няма свободни страници от бележките и рисунките ми за странни птици и причудливи животни, също растения от непонятни за "цивилизованото" човечество видове. С такива шарки, които цветните ми моливи от Манчестър не могат да си позволят да повторят. Иззад лияните дочувам звуци, които предизвикват едновременно вълнение, радост и страх, а каки шортите ми вече отдавна са в цвета на голяма петниста котка. Половината ми спътници са болни, но аз още се държа, въпреки че последната ми треска почти ме вкара на два разтега под земята. Добре е, че взехме двама местни да ни водят. Само двама се съгласиха да ни заведат толкова навътре в джунглата, където, твърдят те, не знаеш чии точно очи могат да те погребат...
Не,
Аз съм капитан на пиратски кораб и след последния ми набег всепрекрасната и презакръглената ни многопочитаема Кралица е обявила щедрата награда от 5оо шилинга за главата ми. Е, има още какво да се желае. Ох, тези идиоти! Защо кърмата се клати!? Къде намерих тези некадърници.. Но си ги бива старите копелета. Мисля да сменя малко ареала, тук взе да става опасно, а и чувам все по-интригуващи неща за новите морета и богатствата там. Какво е това? Неприятно. Пак ми се е ощърбал златният зъб, трябва да го платинирам. Дали да не инкрустирам и един малък червен камък...
Не,
Аз съм блестящият помошник на световноизвестен фотограф и сега сме във Флореция за старинната фотосесия. Страхотно е, защото той ми позволява свободата, която искам. Харесва ме и ми позволява да подбирам повечето облекла и да давам идеи за декорите и цялостното оформление. Имам страхотен фотоапарат, който ми е подарък от приятелите, с които ходя по клубове вечер. Повечето са в модната индустрия, но има и художници, писатели, журналисти и дори финансисти и брокери. Най-хубавото е, че повете хора около мен са далеч от снобарството. Това рокля на Valentino ли беше? Трябва да побързам, манекенките са готови, светлина, страхотна коса, браво на коафьора. А, викат ме. Идваааам!...
Не,
Аз съм Наполеон и сега за пръв път от много, много време насам са ми останали 5 минути спокойствие само за мен. Чувам как Жозефин в съседната стая се преоблича в чудната червена рокля, която взехме от Париж преди толкова много време. Мисля си..мисля си за Русия. Александър ме мрази. Но и аз щях да се мразя ако бях Александър. Знам какво ще стане, но просто не мога да се откажа, след всичко, не, не и сега, не и накрая...
Не,
Аз съм генерал и хората ми ме обичат и ме следват навсякъде, защото влизам в битките с тях. Блестящ съм! Бил съм навсякъде - и в тресавищата, и в пясъците, и в равнината на голото поле, когато теренът само ти пречи, а врагът е на хвърлей разстояние и единственото, което можете да направите е да се гледате в очите преди "Напред!" и тогава, тогава.. И днес ли съм жив?
Не,
Аз съм графиня и се приготвям за бала послучай годежа на Вилхелмина Зайнзелтер, която пристигна от Германия само преди три месеца и вече си намери мъж. Тази вечер искам да съм прелестна, искам да се почувствам като истинска жена и то красива жена. Последно оглеждане. Отивам.
Всички познати лица на лелки с напудрени бюстове са тук, оо не, само не леля Милдред, сега пак ще ме хване да ме разпитва кога ще се жена и да ми напомня, че остарявам. Нека не бърча нослето си, не е хубаво. Я, има ефект, хората се обръщат след мен, НЕ, ТИ НЯМА НУЖДА ДА СЕ ОБРЪЩАШ СЛЕД МЕН, дано само да не цъфне този натегач, отвратителен е. Скука, тук няма нищо интересно, пак очаквам твърде много от тези псевдо-роялистки сбирки. Само си обсъждат перата. Примигвам. Завъртам глава. Пак примигвам. Един господин в бяло се отмества. Зад него..хубави обувки, хубав панталон, и ризата е хубава, какви прекрасни ръце държат кристалната чаша, по-нагоре, висок е, кой е това?, ..................... Кой е това?! Това е най-красивият мъж, когото съм виждала някога. И ме гледа. Толкова искрящи очи, такива скули, такъв силует....
Не,
Какво говоря?!
Аз имам да уча. Close Window X .

2010-01-15T10:59:00.000-08:00

Old folks
Tales talking,
Young lads
Stories listening.
Gurgling voices
Oldly trembling,
Half-sleeping armpits,
Half-awakened eyelids.
Music softly going:
"I'll tell you this,
You'd better listen,
Look 'ere with care
Don't dare you missin'.
You ain't half as dead
A man as I am
So your eyes and ears
I am now buyin'
With no sweet talks but
Truths from life so blinkin'
A life of shames, and urge, and drinkin'."
Thus started first
The black man-giant.
His palms, though, white were
White his soul would not be
But black it wasn't either.
He moaned and cursed, and spit, and padded,
Then deeply hushed his tongue and started...

2010-01-13T07:31:00.000-08:00

Виктор изгаси последната слънчева заря и намести лунния сърп на мястото му. Спря се умислен. Прииска му се да види Игорр. Не го беше срещал отдавна. Не бяха точно приятели, но Виктор ценеше у Игорр едни трудни за определяне качества, които обаче, той бе убеден, се срещаха рядко сред хората...
Игорр седеше неточно комфортно облегнат на стол от червено дърво, което той не успяваше да разпознае и пиеше чай със специално подбрано рядко хубаво бренди. Беше го подбрала собственичката на дома, която в този точно момент седеше пред него на отсрещния стол и се беше вторачила необяснимо в лицето му с големите си изпъкнали зелени очи. Сивите на Игорр, разбира се, не трепваха. Той така или иначе мигаше рядко...

2010-01-02T07:52:00.000-08:00

ЧЕСТИТА НОВА 2010 ГОДИНА!

Нека всички да сме по-живи, по-здрави, по-щастливи, по-големи късметлии, по-успяващи, по-можещи, по-смели, по-искрени, по-знаещи, по-мъдри, по-красиви, по-усмихнати, по-обичащи, по-обичани, по-твърди, по-мили, по-съсредоточени, по-нежни и по-добри!
Ако не сме повече, то поне нека не сме по-малко! Благодаря предварително!

2009-12-29T04:33:00.000-08:00

Реалностите за мен отново се сливат и объркват. Тъкмо свиквам с едната и си мисля, че нещата в ежедневието ми явно следват еди кой си ход и ето, че пак сменям темпото, местоположението, хората, начина на мислене, изискванията си, изискванията на другите, приоритетите, начина на говорене, начина на държане, самочувствието си, храната, бъдещето си. Битово-нормално-лекоскучното се сменя с несъвсемнормално-неточноземно-вълшебното ми духовно съществувание, което от време на време се заменя с празнично-еуфорично-семейно-натъпкващостомахчето пиршество на сегашните дати, което бива нахално изместено от полу-раздразнено-филмовопрограмно-отновобитоволекотвърденормално ежедневие, само за да отстъпи място на пре-експонираните-преизмечтани-безкрайноповторени-винагисновималкипромени бленовидения по неизвестното очаквано, стига разбира се да се стигне дотам.
Скоро ще се завърна към другата нормалност на обучение и трупане на знания, които няма как да знам дали ще мога да приложа, на научаване и разбиране на хиляди неща, без които, казват, животът би тънал в невежество и блажено щастие, на измечтаване и надяване на още милион моменти и постижения, които може никога да не бъдат, но за които е цялата борба. И някъде в тази смес, тази амалгама от всичко онова, което трябва, което се налага, което искам, което мога и което не, се намесва и, оказва се, така важното за мен одухотворение, което ми дава хармонията на мистицизма и на отвъд-тленното, което още никой не е доказал със сигурност и което понякога малко се пречка, но което ми е особено нужно от време на време.

"Духът е един съд с различна форма и големина и непонятното трябва да се нагоди към това човешко измерение".

"Може би не беше грешка, че камъните се приземяваха върху богопоклонниците, понеже с това те по-точно улучваха дявола, отколкото в колоната."

"...сегашното най-често той с мечти
от минало и бъдно изковава..."

"Нощта тъй весела, щастлива, светла
и изгрев тъжен, сив и затъмнен;
тъй странно е, че Архиварят наш на битието
записва в книгата си тоз и оня ден!"

"Разлъка идва в срещата, но моят дух се пита:
Дали разлъката пак среща обещава?
Човешкото всезнайство тайната разплита,
творецът на науката пак нищо не узнава."
из "Номад на четири континента" от И. Троянов.

2009-12-16T08:19:00.000-08:00

Ако стоиш повече от десет секунди на едно място, крайниците ти и особено техните окончания се вледеняват и временно се парализират. Замъгленият диск на сибирското слънце не може да те стопли и вече почти усещаш как изпадаш в бяла сънна кома. А когато най-сетне тръгнеш пак, снежни кристали обветрят лицето ти и се лепят по косата ти. Струва ти се, че на всяка твоя крачка Ледената кралица те целува страстно по бузите и устните и те оставя без дъх. А междувременно ставите ти се борят с остатъците от парализата и собственото ти изискване за бързина..
Има едно място на шията ти, което шалът не е успял да покрие. И там те целува Ледената кралица. Побързай! Закрий го. Остави го за мен.

2009-12-07T08:15:00.000-08:00

Не! Няма да ви позволя да сте тъжни на Коледа и Нова Година! Все сте замислени и угрижени, все едно в тези дни тъжните нещата, за които може да се мисли са се увеличили изведнъж, или пък сякаш с мисълта си ще ги промените към по-добро. И аз ще се погрижа за себе си, не се притеснявайте. Ако не стане веднага, ще се натупам здраво да ми дойде акъла в главата и така.
Ако искате да знаете, щастието, или поне веселостта са задължителни. Кока Кола и белите мечки правят милиони от щастието на хората по Коледа. А още много малко остава да запишат щастието по Коледа за задължително в Конституцията на САЩ. И така Бен Афлек, Холи Бери и всички останали супер герои ще живеят и ще си вършат работата по-леко. Ами помислете за тях малко! Къде ви е състраданието!?
Така че, никакви намръщени физиономии, никакви новоспомнени отдавна забравени любови, никакви непразнични кахъри, никакви пресмятания на несъществуващия бюджет, никакви мисли за старост и младост, никакви оплаквания за живота, времето, музиката, хората и никой, ама НИКОЙ ДА НЕ ПИПА БАНИЦАТА ПРЕДИ МЕН!!! :)))))))

Провалът ми като Коледна фея

2009-12-07T07:52:00.000-08:00

Сериозно! Ще се подведа под лична отговорност!
От години работя извънредно по Коледа като фея, изпълнителка на желания и... не, не съм във фирмата на Дядо Коледа, много ми е далеч седалището, а там не дават да работиш отвкъщи, а и Снежанка май не ме харесва, тази себична, малка... и разбира се не работя за хонорар. Но това не е проблема. За няколкото години, през които съм работила, не съм постигнала нищо! Не съм изпълнила почти нито едно желание, а може би нито едно, вече не съм сигурна. Кариерата ми не отива наникъде! И съм бясна! Що за некадъна фея съм аз! Сигурно е нещо в прашеца.. Пък и малко недовиждам. И финансите не са много налични. Все пак колко мислите взима една Коледна фея, която няма нито коледен хонорар, нито 13-та заплата? А може да е от собственото ми настроение. Една истинска фея трябва да е усмихната, доволна и пръскаща щастие, а аз май отдавна не съм пръскала щастие. Прашецът ми избеля. Значи все пак е от прашеца!
Ама и хората имат едни желания! Как да накарам някакъв миризлив страхливец да се влюби в хубавицата с желанието, като дори не живеят на едно място!? Или как да направя така, че намусеният тип да удари джакпота, като дори не си пуска тото и като има 3 млрд. хора, които си го пожелават, а колкото и да не ми се иска да си призная, организацията на Дядо Коледа разполага с повече ресурси и хора (джуджета)!
Но, няма да се оплаквам. Тази Коледа ще запретна ръкави, ще върна светещите сребърни и златни цветове на прашеца и ще пръскам искри, колкото мога, пък да видим какво ще стане. Ако отново нищо не се получи, може би ще трябва да си помисля дали да не си подам оставката.. Ох!

Postcards From Italy

2009-11-09T02:54:00.000-08:00

Три картички. Лъскави, гланцирани, с картинки. Три. От Рим. Столицата. Снимки от цветна Италия. На едната имам пет подписа. Много е мило. Пет подписа на пет имена, които са ми близки. Сега мога да кажа всеки от тях на кого принадлежи. А дали ще мога след 20 години? Дали ще ги помня след 10? Картичките са за спомен. Значи трябва да запомня.
И тези места. Невидяният град. Всички пътища водят към Рим и един от тях ще ме заведе и натам. Чакам. Не бързам. Via Apia. Микеланджело. Папата. Всички са чудесни на картичка. И хората с картичките са чудесни. Благодаря им.

Beirut - Postcards From Italy

Kuroi Akuma (Черният демон)

2009-11-09T02:36:00.000-08:00

Той се изкачваше по дългото широко стълбище, чиито каменни ъгли завършваха в лек овал, едва прилепващ по дланта му. Той се изкачваше бавно и докато вървеше крачолите на черните му панталони ту се плъзгаха, ту полепваха по глезените и коленето му. Тясно черно сако допълваше тънката му фигура и правеше целия му силует тъмен и мрачен. “Kuroi akuma” – помислих си. Не бях срещала такъв. Той се движеше плавно и излъчваше мрак и сила. Изглеждаше уморен, но под дългите му спуснати наполовина черни клепки два черни кварца блестяха гордо, властно и жестоко и изпъкваха сред бледността на устните му и светлата му кожа. Овалът на лицето му беше прекъснат на места от едри черни къдрици, спускащи се до средата на шията му. Изглеждаше сякаш тъмен облак го преследва по стълбите. Толкова красив.. Беше далеч и не се обърна в моята посока. Това беше добре, защото черните демони можеха да те притеглят с погледа си и да те вземат за себе си. “Kuroi akuma.” А може би не беше чак толкова добре..

2009-11-01T10:53:00.000-08:00

The Southern wind came back but she didn’t see him. He never called, he never showed. And within his hands he didn’t bring the southern fruits he used to gave her, and within his palms there were no colourful flowers and within his fingers he didn’t bring the mild songs of the southern singers and from his chest no violet butterflies flew. She forgave him easily…After all, she has always preferred the winds of the North.

2009-11-01T07:09:00.000-08:00

2009-11-01T06:59:00.000-08:00

- Часовете между 4.00 и 7.00 през нощта могат да бъдат особено тъжни.

- Това е защото демоните се появяват по това време. – каза Rado-san.

- Така ли? – отвърнах.

„Хм. Че аз харесвам демоните..Но също така се разбирам и с гоблините, които ядат демоните. Дали не са ми сърдити?..Не едва ли, сигурно просто са ме навестили тези демони, които носят тъга..Е, аз и тях харесвам.”

- Май е най-добре да спя по това време, вместо да си говоря с демоните?!

Rado-san само кимна след което разговорът ни продължи в съвсем друга насока, а и медовината скоро свърши, така че трябваше да напуснем Брега на Езерото и да се прибираме всеки към дома си. Още бях малко ядосана на ограниченията, които ми предлагаше човешката ми форма, но бях сигурна, че това е най-доброто за мен. Rado-san обаче, бях сигурна, щеше да си възвърне огнедишащия облик, веднага щом пристъпи прага на прашната бърлога, след което щеше да сбърчи ноздри в незадоволство и да потърка люспи в нетърпеливо очакване другите обитатели на пещерата да го оставят сам. Тогава, пъклено щеше да си помисли той, четката, боята, парцала...Да, наистина странни афинитети за един огнедишащ, но чистотата беше важна за Rado-san и той почти предвкусваше сладострастния момент на необезпокоявано усамотение, което чакаше вече толкова отдавна.

Аз пък се прибрах, нахраних месото и кокалите си и седнах да си поговоря за малко с демоните, за пореден път решена след това да се захвана с нещата, с които трябваше да съм се заела много отдавна. Демоните са много приказливи...

2009-10-25T06:01:00.000-07:00

..waiting for the southern wind to return..

Сънлива елегийна

2009-10-18T03:31:00.000-07:00

Спящият светоглед на една девойка може да започва с твърде малки двуцифрени числа или с твърде малки едноцифрени числа. Почти същото важи и за края на процеса.

Съществуват разновидности на това перманентно повтарящо се действие, а именно дремещ светоглед, полу-буден светоглед, или т.н. дълбоко-спящ светоглед. По време на процеса са възможни явления от имагинерно-съновен тип, които имат различни свойства. Отпочиващият субект би могъл да изпита усещане от тип приятни, или от тип затормозяващи. Най-неприятни за субекта са подтип кошмарни. Те водят биологичното очертание до изнервеност, умора и пристъпи на отчаяние.

Но да се върнем към основната линия на това описание, което започна с представата за една девойка и нейния спящ всетоглед, който днес постави началото си в рамките на едно особено малко двуцифрено чисно и който ще приключи с не много стойностно като големина едноцифрено число. Дали това явление е тенденциозно? Изглежда то постепенно се очертава като обичайно повтаряшо се действие и за момента е неизвестно дали тази константа все пак би могла да се трансформира в променлива...

Другите две девойки чакат и се надяват...

2009-09-13T04:10:00.000-07:00

Cake - Comfort Eagle

We are building a religion
We are building it bigger
We are widening the corridors
And adding more lanes

We are building a religion
A limited edition
We are now accepting callers
For these pendant key chains

To resist it is useless
It is useless to resist it
His cigarette is burning
But he never seems to ash

He is grooming his poodle
He is living comfort eagle
You can meet at his location
But you'd better come with cash

Now his hat is on backwards
He can show you his tatoos
He is in the music business
He is calling you "DUDE!"

Now today is tomorrow
And tomorrow today
And yesterday is weaving in and out

And the fluffy white lines
That the airplane leaves behind
Are drifting right in front
Of the waning of the moon

He is handling the money
He's serving the food
He knows about your party
He is calling you "DUDE!"

Now do you believe
In the one big sign
The doublewide shine
On the bootheels of your prime

Doesn't matter if you're skinny
Doesn't matter if you're fat
You can dress up like a sultan
In your onion head hat

We are building a religion
We are making a brand
We're the only ones to turn to
When your castles turn to sand

Take a bite of this apple
Mr. corporate events
Take a walk through the jungle
Of cardboard shanties and tents

Some people drink Pepsi
Some people drink Coke
The wacky morning DJ
Says democracy's a joke

He says now do you believe
In the one big song
He's now accepting callers
Who would like to sing along

He says, do you believe
In the one true edge
By fastening your safety belts
And stepping towards the ledge

He is handling the money
He is serving the food
He is now accepting callers
He is calling me "DUDE!"

Do you believe
In the one big sign
The doublewide shine
On the bootheels of your prime

There's no need to ask directions
If you ever lose your mind
We're behind you
We're behind you
And let us please remind you
We can send a car to find you
If you ever lose your way

We are building a religion

We are building it bigger

We are building

A religion

A limited

Edition

We are now accepting callers...
For these beautiful...
Pendant keychains

2009-09-13T03:24:00.000-07:00

Турчинът търчеше и подскачаше по палубата като подивял, повтаряйки налудничаво „Шейтан ни видя! Шейтан ни видя!”. Бил Мъри го наблюдаваше с хладно безпокойство. Шейтан не го притесняваше- тревожеше го Нептун.

2009-09-13T03:20:00.000-07:00

It was as if he had some kind of special morality, the keys to which were unreachable to anyone but him. And he used these moral prescriptions in a way that could bring him, and only him, the sort of happiness he needed in the particular time of events. And his eye never happened to wink before a situation that required the participation of any of his rules. The only man he would bent his back for was neither his father, nor even God, but himself.

And in time, but very slowly indeed, he became not friendly but talkative and he started looking at her not with a good feeling but with interest.

2009-09-10T03:28:00.000-07:00

СЪВРЕМЕНЕН ТЪЛКОВЕН РЕЧНИК НА ЧУЖДИТЕ И БЪЛГАРСКИ ДУМИ В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Артисан – м.р., мн.ч.-и  майсторе, майсторе, правиш го добре.

2009-09-10T03:25:00.000-07:00

ДО ВСИЧКИ МАЙМУНИ:

ВНИМАНИЕ! НЕ СЛИЗАЙТЕ ОТ КЛОНА!

ИМА ОПАСНОСТ ДА СТАНЕТЕ ХОРА!

Маймуните мразят Дарвин, задето ги

наклевети за появата на човечеството.

Отпадъци, моля, изхвърляйте си хората в

кошчетата! Нека живеем на чисто!

2009-09-10T03:06:00.000-07:00

но АЗ ХАРЕСВАМ ХОРАТА!

2009-09-10T03:01:00.000-07:00

„..У момчето, чиито живот е нормален и весел, настъпва един вид атавистичен период, през който то започва да изпитва към нежния пол онова примитивно презрение, породено единствено от чувството за физическо превъзходство. Но точно когато женското общество му е вече съвършено безразлично, момчето внезапно обезумява. Житейският му път е пресечен от невиждана досега девойка- малко по-различна от останалите дъщери на човешкия род, но с нищо особено невпечатляваща очите на околните. В този момент с един- единствен тласък кръвта нахлува в сърцето му и всичките му сетива са очаровани. След това, докато трае безумието, животът му принадлежи изцяло на това новооткрито създание, за което той все още не знае нищо, освен че слънчевата светлина изглежда по-прекрасна, щом докосне косите й. Никоя земна наука не може да го освободи от робството на това вълшебство. Но чия е магията?..”

Лавкадио Хърн

А той..

2009-09-04T01:32:00.000-07:00

А той протегнал десницата си и с нея обхваща сякаш цялата земя, като че е господ някой, даряващ проникновено омиротворение за всички живи твари, после се усмихва загадъчно все едно е открил тайните на света и се просва в цял ръст на тревата долу- той и гадините в едно да са. А тази хитроумна усмивка не пада от лицето му и даже се разтваря все повече и цъфва под носа му като природно чудо, като слънчоглед, обърнат към слънцето. Така си стоя цели двадесет минути, а когато най-после се изправи, приличаше на човек осветен от божествено провидение, получил в дар знание, непостижимо за смъртните. Когато закрачи гърбът му изглеждаше някак по- прав и силен, походката беше по- уверена и стремителна. Накъде отиваше- знаеше само той.